2001 имигрирахме в Канада. Бяхме на по 23 години. Работихме като шофьори на камиони в продължение на десетина години и обиколихме цяла Канада и Америка.
2005 или 2006 срещнахме Митко „Попа“ в Монреал- българин, по-възрастен от нас, който ни заведе за първи път да плаваме с една малка спортна еднокорпусна яхта и ни зарази с идеята за мореплаване и лодки.
2008 си купихме книга „Sailing for Dummies” или „Ветроходство за идиоти“ (Иво кара камиона от Монреал до Калифорния, аз чета на глас) и започнахме да си търсим лодка, но по това време се срина икономиката и отложихме плановете.
2012 си купихме 38-футов (11-метров) катамаран на старо във Флорида, с цел да живеем на лодка извън матрицата и да пътешестваме из света, свободно, без граници, без да работим, без да учим, без да се занимаваме с пари. Бяхме на по 34 години, Мая беше на 8. Кръстихме лодката „Фата Моргана“. Искахме да покажем среден пръст на системата. Риба и кокосови орехи. Идиоти.
И така, купихме си сравнително малък катамаран модел Леопард, построен в Южна Африка през 2001, значи на 12 години, с няколко дупки по корпуса, счупен кил, течащи люкове, скъсани платна, посивяла напукана стъклопластика, гнили шкафове, мухлясали матраци. Бил чартван на Бахамите години наред и пострадал в някаква буря. За нас това бе най-прекрасната лодка! Нашият нов дом, нашето скрито оръжие срещу съвременния робски начин на живот, нашето средство за бягство към недостижимата свобода, която бе изпълнена с далечни тропически брегове, бели плажове и кокосови палми. Какво от това, че е малко разнебитена – Иво ще я оправи.
И така, извадихме лодката на суша за ремонт и подобрения в Кий Уест, без изобщо да сме плавали. И без да знаем нищо за лодки, за ремонти на лодки, за ветроходство или мореплаване, освен това, което научихме от книгата за идиоти. Не знаехме нищо за материали, инструменти- нищо! Само знаехме, че ако сами си правим всичко, ще спестим един куп пари, които вече нямаше от къде да вземем, нали си напуснахме работата завинаги. (Е, все пак, Иво разбираше от мотори и беше изкарал капитанското си право, като възпитаник на варненското училище по корабостроене.)
Не знаехме какво ни предстои, нямахме предварителен маршрут или срокове. Имахме само мечта, идея и строго определена концепция- „Живот извън матрицата“ Но какво означава това? Ако попитате няколко различни човека, ще получите различни отговори. Едни казват, че „извън матрицата“ означава да си намериш работа, с която да си вадиш добри пари, без да ходиш на работа; например, ако си работиш от вкъщи на компютъра, ти си вече извън матрицата, дори да живееш в големия град! Или ако си намериш някакъв алтернативен начин за доходи, който ти позволява да си живееш охолно, без изобщо да работиш; например, ако притежаваш много биткойни, ти си извън матрицата! За други извън матрицата са само онези сървайвъри, които отиват в гората сами, построяват си къща от дървета, ловят дивеч и риба и никога не се завръщат в цивилизацията.
А за нас „извън матрицата“ означава извън обществото и неговите норми, без да се налага да ползваш пари, без приходи и без разходи, без ограничения или закони, без граници и без държави. Възможно ли е това, установихме през следващите 6 години, през които плавахме и живяхме на лодката непрекъснато, от Флорида през Бахамите и Карибите, Централна и Южна Америка, Тихия Океан, Френска Полинезия, Тонга, Фиджи, Вануату, Нова Каледония до Нова Зеландия.
Но преди да потеглим, ремонтирахме колкото можахме повредите по лодката, с помощта на познати и благодарение на интернет, и инсталирахме няколко задължителни подобрения и системи, които ни позволиха да се доближим максимално до целта: „живот извън матрицата“. Постепенно научихме много за лодките и техните системи, но първоначалната инвестиция беше огромна.
Иво разказва:
- Първо построих твърд покрив около 4 на 3 метра над кокпита, специално пригоден за събиране на дъждовна вода. За него ми помогна един местен майстор, Ед, с който заедно купихме материали- дървени плоскости, с които направихме формата и после изляхме фибростъклото. Направихме го леко извит, за да се стича дъждовната вода към специални улеи, които се свързваха с маркучи и от там можеше да събираме сладка дъждовна вода в кофи или даже направо в резервоарите на лодката. Резервоарите бяха големи- два по 400л. Излезе ни 2,000$ за работата плюс материалите.
- Върху този твърд покрив инсталирах 1250V соларни панели Kyocera, Които ги спазарих за 1,000$ и инсталирах сам и които се превърнаха в площадка за хеликоптер точно под бума.
- Известно време те захранваха 12 обикновени акумулатори, които заемаха адски много място, тежаха и ми се сториха доста непрактични за лодка. Така че, след дълги разговори с един французин, реших, че литиумни акумулатори са перфектния вариант. По това време нямаше лодки с литиумни акумулатори, така че нямаше как да знам дали е добра идея, но реших да рискувам и да експериментирам. Поръчах литиумните акумулатори и сам си ги инсталирах. Те са малки, плоски като книги и заемат много по-малко място от стандартните, а и са много по-ефикасни. Оказа се добра идея и до последно ми вършиха много добра работа. Струваха около 2,400$, китайски.
- След като подсигурих електричеството на лодката, поръчах машина за десалиниране на морска вода. Spectra Watermaker 12V, който струваше 12,000$ и си го инсталирах сам.
- Взехме си и шевна машина SailRite, специално за шиене на платна. С нея си кърпех старите платна дори по време на преходи. Джиба беше заприличал на бабешко одеяло, издупен и кърпен многократно… Тази шевна машина също беше много скъпа, но добра инвестиция- 1,300$. С нея ремонтирах и външното заграждение на кокпита, което ни направи един шивач в Гватемала, както и торбите за платната.
Така вече имахме достатъчно електричество добивано от слънцето, с помощта на което си захранвахме всички корабни електроники, светлинки и уреди (GPS и плотер, авто пилот, радар), машината за вода, хладилник, телевизор, компютър и електронното пиано на Мая. Винаги имахме ток и вода на борда, даже в най-безлюдните места, с изключение, когато беше облачно и дъждовно дни наред и слънцето го нямаше да ни зарежда батериите.
В един момент пуснахме котва край островите Сан Блас на племето Куна Яла. Те не са никак дружелюбни и не обичат чужденци, но нас ни харесаха, защото им зареждахме телефоните и им пълнихме бутилки с вода, а те ни даваха риба и кокосови орехи в замяна. На техните малки плоски пясъчни островчета няма източници на сладка вода, така че те също разчитаха на дъжда и копаеха дупки на плажа, от където се прецеждаше морска вода, филтрирана от пясъка, която ползваха за миене и пране. Нашата вода от машината става за пиене, така че те бяха очаровани.
Освен ток и вода, имахме нужда от храна. Редовно хващахме риби, купувахме чували с ориз и брашно на едро и си правехме хляб на борда и също се опитвахме да правим бартери с местните, когато е възможно, за да избегнем харченето на пари.
Малко преди да пристигнем на остров Монсерат, закачихме огромна риба. Но изкарахме само една глава, по-голяма от човешка, с 2 педи от тялото. Най-вероятно акула изяде останалата част от тялото, преди да я изтеглим. Може би, ако не беше я прегризала акула, нямаше да можем да я изкараме изобщо, беше огромна глава. Както и да е, от това, което изрязахме като филе от рибата, излязоха около 3 кила месо. Занесохме го на острова и намерихме един местен, който ни стана екскурзовод, а ние му платихме с рибата. Заведе ни до забранената зона на острова, където през 1995г вулканът Суфриер затрупва столицата Плимут. Гледката е апокалиптична. Но посетители като нас нямат право сами да се шляят из тази зона, а трябва да са с местен гид с кола, задължително. Ние избягвахме всякакви такива платени екскурзии и гидове, но ето че този се съгласи да ни води срещу парче риба.
Но най-трудното от условията, които сами си бяхме поставили за живот извън матрицата, беше да се движим изцяло и само с помощта на вятъра, без да пускаме моторите. На катамараните има 2 мотора и е много лесно с тях да маневрираш. Можеш да въртиш лодката на едно място- с левия мотор даваш напред, десния назад и правиш кръгчета на място. Но Иво, чиято специалност е „Корабни машини и механизми“ и разбира от двигатели с вътрешно горене, категорично отказа да пуска мотори. Само платна. Години наред плавахме без мотори и без да зареждаме гориво. Станахме специалисти по пускане и вдигане на котва на платна и всички на борда си знаеха процедурата. Мая стои от едната страна с въже в ръцете, готова за поворот, Мира стои на носа и дава направления, понякога с фенер, готова да пуска котвата, а Иво е отзад на руля, готов да отпусне въжетата за поворот.
Наближаваме котвеното. Понякога през нощта. Промъкваме се между закотвени лодки в пълна тишина, без мотори, на платна и си търсим място. Понякога правим по 1-2 поворота с Мая, докато си намерим място. Иво насочва носа срещу вятъра и прибира грота. Остава само джиб. Колкото повече доближаваме мястото за закотвяне, толкова повече отпуска джиба и постепенно го навива. Лодката вече е силно забавена. На 5-6 метра от мястото обръща носа срещу вятъра и лодката сама спира. Джиба се ветрее. „Пускай!!“ Котвата пада, а през това време вятърът започва да ни бута назад и така се опъва веригата и котвата се забива. Навиваме джиба. Хората от съседните закотвени лодки ни наблюдават в недоумение.
Вдигането на котва на платна е по-лесно, с помощта на електрическата лебедка. Първо вдигаме грота. Лодката е срещу вятъра. Започваме да събираме веригата с електрическата лебедка. Набираме малко инерция и като откачи куката, завъртаме дясно или ляво на борд и веднага размотаваме и джиба. Готово. Веднъж така щяхме да изскочим на плажа, защото бяхме много близо до брега и не завихме навреме… Издърпахме котвата, лодката набра скорост… Хората от съседните закотвени лодки ни наблюдаваха в недоумение. Също и тези на плажа. Но успешно извихме в последния момент. Добре, че газим плитко.
Ами когато няма вятър? Случвало се е, особено в котвените стоянки, да няма грам вятър. Тогава Иво пускаше каяка (не ползвахме динги, защото дингито иска мотор и гориво), връзваше каяка за носа на лодката и дърпаше лодката с 0.5 възела скорост до мястото, където искахме да пуснем котва. Едни наши приятели ни снимаха на видео как Иво влачи катамарана с каяка в котвеното, беше им много забавно.
Случвало се е да го дърпа и насред океана и даже в езерото Изабал в Гватемала. Нямаше вятър, езерото джам, красиво, наблизо високи брегове покрити с гъста джунгла. Иво пуска каяка, връзва катамарана и дърпа на буксир. Катамараните са по-леки от еднокорпусните лодки и са на повърхността на водата, така че не е чак толкова трудно или тежко да си го влачиш с каяк или да си го буташ отзад с плавници (и това са го правили с Мая). Та влачи си го той, гребе си с каяка, а срещу нас се задават индианци от племето Кекчи с едно издълбано от дънер кану и туба бензин. Видели ни от брега и решили, че бедстваме. Хорицата, дето живеят в дървени колибки край езерото, без електричество, с един генератор за цялото село, веднага дойдоха да помагат, мислейки, че сме свършили бензина. Не могат да проумеят защо сме без мотор, завалийките. Иво им благодари, каза им, че нямаме повреда и че спортува за кеф. Те останаха поразени.
Приключенията ни с катамарана бяха много през изминалите години; най-ценните години от живота ни. Не знам дали успяхме да постигнем „живот извън матрицата“, така както си го представяхме- „без приходи и без разходи, без ограничения или закони“. Често нещо се чупеше или повреждаше или износваше и трябваше да се купува ново. Осъзнахме, че без пари не става. Но ако човек има желание, може да си намери начин за припечелване навсякъде по света, особено след като натрупаш повечко опит, познания и умения. Закони и ограничения също имаше и то най-различни, според държавата, в която се намирахме. Но когато бяхме насред морето, единствените закони, с които се съобразявахме, бяха законите на природата. Бяхме изцяло зависими от морето и вятъра.
Сега отново сме на море, с по-голям и по-нов катамаран Lagoon 450F, с който организираме споделени чартърни ваканции в Средиземноморието. Така се надяваме да продължим с пътешествията и в същото време да можем да си покриваме разходите по поддръжка на лодката. Започва едно ново голямо приключение с различни предизвикателства, нови морски преживявания, нови брегове и сини хоризонти.